Unlock the mind

I am sitting here wondering…Nothing particular comes around in my head because I am still dreaming. This is what I have been doing lately – daydreaming all the time. I just got home from a trip which was too short to feed my hungry soul but yet I did not want to go back home. Isn’t it strange how easy it feels to leave everything you are used to and fly away to a place you have never been before?

One word I think will be enough to describe what I saw – magnificent. It may not seem the same way to others but for me this journey was a bless – I got rid of what we call “usual”; I visited beautiful places and met new people. Some of them asked me how is it possible that I like places I have never seen and how can I read books I do not know…How is it possible that I like something I don’t even know? And others did not ask me anything – they smiled at me and told me to love, to live. But first to unlock my mind. To get to know the world. To take chances and see if I like it or not.

I see how people look at me and I like to look back in their eyes. I listen to people when they talk to me and I can hear the things they don’t really want to tell me, as well. I see how everybody has millions words waiting to come out of their mouths but not even a sound is heard. Silence. Everyone wants to share but nobody is spontaneous. All you get is just an allusion. Which is enough, I mean if you know how to listen. My question is: what? What prevents you from being a human? What stops you to live, to share, to smile? What has got your mind locked? I just met this guy who works in a night bar and his smile did not disappear at all while we were chatting! And he would not stop repeating “you should learn to love life”… I like it when I meet such inspirational people. I like it when I see smiles all around. I like it when I feel free to say and do what I want. And since I feel free to do what I want, I’m showing something slightly different. (:

♥ ♥ ♥

Седя си тук, чудейки се…Нищо не ми идва на ум, защото още си мечтая. Това правех през последните няколко дни. Току – що се прибрах от пътуване, което за жалост бе твърде кратко, за да задоволи глада ми за пътешествия, и аз не исках да се връщам вкъщи. Не е ли странно колко лесно е да загърбиш всичко, с което си свикнал, и да отлетиш на място, където никога не си бил?

Мисля, че само една дума ще бъде достатъчна да опише какво видях – разкош. Може би пътуването не беше толкова великолепно за другите, колкото бе за мен – отървах се от “обикновеното”, посетих красиви места и срещнах нови хора. Някои ме попитаха как може да харесвам места, които не съм виждала, и как чета книги, чийто сюжет не познавам. Как изобщо е възможно да харесвам нещо, което не познавам? Други нищо не ме попитаха – усмихнаха ми се и ме посъветваха да обичам да живея. Но първо да освободя разума си. Да опозная света. Да рискувам и да видя дали ми харесва, или не.

Виждам как хората ме гледат и аз също обичам да поглеждам в техните очи. Слушам, когато ми говорят, и мога да чуя дори това, което бива премълчавано. Виждам как устните се съпротивляват на милионите думи, които се борят да изскочат навън, но не се чува нито звук. Какво? Какво ни пречи да бъдем хора? Какво ни спира да живеем, да споделяме, да се усмихваме? Какво държи умовете ни под ключ? Ето – запознах се с един човек, който работи в нощен бар, и се наслажадавах на усмивката му, която не слизаше от лицето му, докато си говорехме. А той не спираше да повтаря: “трябва да се научиш да обичш живота”… Харесва ми да се запознавам с вдъхновяващи хора като него. Харесва ми да виждам усмивки наоколо. Харесва ми, когато мога свободно да изразя какво мисля и да направя каквото аз искам. Затова ми се иска да покажа нещо мааалко по – различно.

#arttherapy